Искам пак!

Никога не бях стъпвала в Странджа. Е, вече съм. И искам пак. И сигурно ще стане.
Да караме обаче подред. А мястото е село Бръшлян.
Попаднах на информация за интересен семинар, записах се и тръгнах.
С четири прекачвания и смени на вида транспорт, в ранния предиобед стигнах до едно приказно място - Бръшлян, село в община Малко Търново, с типична планинска архитектура на жилищата и вече прочуто с туристическите си атракции. Няма да пиша за тях, защото много хора преди мен са го сторили и в търсачките "с. Бръшлян" дава стотици хиляди резултата. Аз не съм много емоционален човек, напротив, по скоро съм овладян и умерен. Обаче наистина е одухотворено това кътче от Странджа. А сигурно и с цялата планина е така.

За друго иде реч в моята писанка... За хората!
След като се позанимавахме с тълкуванията на закони и европейски директиви, дойде ред и на разходките. Не обичам маршрутите и почти никога не се връщам от там, откъдето съм пристигнала. На този принцип групата тръгна към близките природни забележителности, а аз - из селото, с фотоапарата. Професията ми е свързана с познаване на стиловете в архитектурата, с характеристиките на българската къща, така че типичната странджанска къща сама по себе си не е уникална и не може да ме изненада. Уникалното са обитателите на тази къща. Някой би казал, че тези хора просто умират от скука в този беден на събития край и всеки външен човек за тях е развлечение. А аз ги намирам за много мъдри, улегнали, ценящи мига, защото знаят, че вечността е неизвестност. Разговарях с тях за ежедневието им, гледах да избягвам темата "селски туризъм", не исках да ги приемам като част от туристическата атракция, исках да знам къде са децата им, питах ги дали са напускали планината и също къде биха искали да отидат, набожни ли са, след като наоколо има толкова религиозни обекти. Получих отговорите. Изненадаха ме. Бяха искрени. Харесвам тези хора. Вечерта изгря луна, голяма и оранжева. Красиво е, въздухът е влажен и с мирис на здравец, защото го има във всяка градинка. Не видях зелениката.
Сега да се върнем в градския си модел. Само един човек от групата искам да "излъча" - техническият сътрудник на проекта. Не му запомних името. Постоянно правеше точно това, което трябва. Подаде ми вода, точно когато ми се пие, появи се в коридора, точно когато не можех да си отключа стаята, усили леко музиката точно на любимата ми песен и когато на раздяла му казах, че е мечтата на всеки работодател и че човекът, с когото живее или ще живее е за завиждане, реагира не точно както очаквах - каза "знам". Беше гей. И какво от това?! Какво като другите бяха хетеро, пък изкараха три дни с една и съща тениска? Надявам се някога пак да го срещна. Вече ще го попитам и как се казва.
Базата, в която бяхме настанени по моята категоризация е 4 звезди, струва си човек да бъде там. Имат и оригинално Кампари и чудесна готвачка. И джакузи. Дано обаче не построят много такива, че ще развалят хубавата работа. Искам пак да отида. През зимата.