Ужасс!! Срамотаа!!

Брех! Минала цяла година.. Ами това е то.. Като не знае човек какво иска..
Ама пък каква година само! Много хойкане, много купони, много работа, а всъщност...нищо особено.
Дори сварих да стана на 50! На всичкото отгоре бях с рокля! Че и имаха смелостта да кажат, че ми отива! Ма не това е важното! Важното е, че беше купооооооон!! За мен, за децата ми, за баща им! И за още някои от присъстващите..Рок до дупка!
На поканата за гостите бях написала "Ставам на 50 и съм щастлива!" Не ми повярваха.. Защо ли.. Нима не може човек да е щастлив от това което вижда като "погледне зад гърба си"? Не ми стана хубаво, че не вярват. Мислех, че съм заобиколена от позитивно мислещи хора.. Жалко. За тях..
Аа, да не забравя.. И на море ходихме 5-6 пъти през това време. Не знаех,че го обичам толкова. Нее, чак го обожавам! :)) А дори не мога да плувам! Разсмя ме веднъж големият ни син. "Къде сте, какво правите?" "Ами, на Априлци сме, в басейна.." "Ооо, даа, те съобщиха по радиото. Вкъщи извира вода и не можете да си седите у дома!" :))
А пък малкият вече е дипломиран журналист! Напористо и самостоятелно до откат! Бяхме на защитата му.. "Струва си парите!" :))) Ама не се продава.. :))
Дано се сетя скоро да намина пак..

Пак бях по пътищата

Пак ми се отвори път по интересни места. Не, че не се потрудих това да стане реалност в продължение на две седмици, ами даже го направих и за повече хора. В края на мандата навих колегите да си спретнем "уж прощална" разходка. А е "уж" просто защото съм уверена, че и след 8 ноември нещата ще си останат така - не перфектни, но в сравнение с всичко останало в държавата, добри.
Велико е усещането, когато минаваш през красотите на Родината. И особено, когато генетично се чувстваш свързан с най-красивия й кът - Рила. Не му трябват на човек много думи, за да опише какво чувства. За мен усещанията бяха най-вече в звуци - звън за вечерня, ангелогласно трио в черквата, шумът на р. Рилска, който за нищо на света не може да бъде заглушен от морски прибой, среднощния вятър, който те е събудил, сутрешния звън на камбаните. /Там някъде по средата имаше и едни други звуци - смях, музика..., но те не са толкова важни/. Обичам да се чувствам така. Дори вече знам за къде ще правя планове - за Перперикон.

Искам да го разбера, но ми е трудно

Бях на концерт на Слави и Ку-ку бенд.
Имаше и други участници, не омаловажавам представянето им, но има много хляб да ядат още, докато стигнат горните два.
Никога не съм присъствала на живо на изпълненията на Слави.
Или по-точно на шоуто, каквото прави. Хората със скромни представи по принцип не бива да ходят. Нямам друг съвет. И аз няма да ходя. Просто лично не можах да се почувствам като част от присъстващите, които, боже мой, обичаха този човек, знаеха всички песни в пълния им текст, носеха си свирки и светещи пръчици. И аз го харесвам. Но изглежда го харесвам откъм другата му страна - на дързък и авторитарно-авторитетен човек. А той се кланя "до земи" на публиката си и всякак показва, че я обича и, че тя му е нужна едва ли не за да съществува. Браво на Слави. Дадох си сметка, че печели повече положителни емоции, харесване и обич, отколкото всичко друго.

БЕЗвремие

Нямам време дори да чета, камо ли да пиша. Не знам защо съм толкова зле организирана, като съм уж типична Дева...
Имаше в наше село един образ - бай Благой. Вечно можеше човек /аз, де/ да го види пред себе си -независимо дали са го пратили за хляб или да напълни вода на селската чешма /студена и вкусна, пък за състава й кой да мисли/. Седи на някой стол, на някой бордюр или пред нечия порта на пейката. Сигурно преди да се пенсионира е работел нещо, но след това - в никакъв случай, даже сигурно за нищо на света. Та за този бай Благой свако ми, друг селски чешит, казваше "Нямаш време ли? Че иди си купи от Благой." Хм, и за свако си не бях се сещала скоро. Всъщност той ми беше нещо повече от свако. Нямаше собствени деца и аз бях дете на двете къщи. Познай!
За времето, де, дето все не стига, иде реч. Ами сигурно ми е сбъркана мярката за достатъчност, знам ли... А с тази сбъркана мярка ако през 70-те имаше Интернет у наше село, какво ли щеше да стане с мен, от мен и т.н. Не искам да знам!

Исках, исках и ...

Ходих до Охрид. С моя ненапускал Родината и дългоговорил за Охридското езеро мъж.
Групата ни беше разнородна по пол, семейно, социално, интелектуално и каквото се сетиш друго положение. Кофти работа...
За мен проблемите с групата се коренят единствено в натрапването на чалга и псевдо-македонска музика. /Аз ли не знам как баба ми пееше за Йована и плачеше/.

Като се почна от Стражица, та до...Стражица.
И July Morning без "July Morning". Нейсе...

Пътуването нататък не помня, защото беше нощ и я прекарах в дрямка, доколкото можех да се абстрахирам от тонколоната над главата си. Стигнахме около 9 часа българско време.
След настаняването в за тях 3, за мен 1- звезден хотел, собственост на зам. кмета на гр. Щип и леката почивка от около 2 часа, в 11,30 се озовахме в центъра на Охрид с млад и нахъсан екскурзовод - Александър.
Всички туристически маршрути с екскурзовод започват от тук /на снимката/- старият чинар, с чието оцеляване в бури и гръмотевици македонците отъждествяват своето си оцеляване.
Много църкви, манастири, история, история... Била тя наша или македонска /зависи от гледната точка/.
Трябва да бъда честна и да кажа, че преди да тръгна, четох на доста места и не бях съвсем непредубедена. В Охрид и Св. Наум едно към едно видях това, което пише в Стойчовия блог. Не искам да повтарям неговите разкази.
За мен беше хубаво преживяване, защото се чувствах като у дома си - говореха ми на познат език /нищо, че се правеха, че не разбират моя/; приемаха всички видове парични знаци; не съществуваше никаква опасност да се загубя, защото градовете им са лесни за ориентиране; никой не ми каза лоша дума, дори и на албански; мисля, че е сравнително евтино и не лъжат в сметката; езерото е прекрасно /виж, за него дори им завиждам малко/. И единственото, което не мога да подмина с лека ръка не е кражбата на история /аз съм с достатъчен житейски опит, за да не се поддавам на провокации/, а е страхотната мръсотия, ама страхотна, наистина. Не искам да я описвам.

Искам обаче пак да дойда. Без някой да ми го организира и без друг да решава какво ще разглеждам.

На връщане в България ако бяхме часовници, щяхме да сме се повредили от толкова цъкане. От къде толкова пари в обикновените села за тези нови къщи? Защо два национални флага на прозореца на местната управа в едно от тези села? Защо нашите села изглеждат като бедни роднини? Защо пътят трябва да минава през гетото на Кюстендил? Защо толкова панелки в България? Кога ще ги стигнем...македонците? Майтап, бе, Уили, ама не съвсем...

Наистина ще дойда пак.

Сега тук малко снимки без претенция.

Искам пак!

Никога не бях стъпвала в Странджа. Е, вече съм. И искам пак. И сигурно ще стане.
Да караме обаче подред. А мястото е село Бръшлян.
Попаднах на информация за интересен семинар, записах се и тръгнах.
С четири прекачвания и смени на вида транспорт, в ранния предиобед стигнах до едно приказно място - Бръшлян, село в община Малко Търново, с типична планинска архитектура на жилищата и вече прочуто с туристическите си атракции. Няма да пиша за тях, защото много хора преди мен са го сторили и в търсачките "с. Бръшлян" дава стотици хиляди резултата. Аз не съм много емоционален човек, напротив, по скоро съм овладян и умерен. Обаче наистина е одухотворено това кътче от Странджа. А сигурно и с цялата планина е така.

За друго иде реч в моята писанка... За хората!
След като се позанимавахме с тълкуванията на закони и европейски директиви, дойде ред и на разходките. Не обичам маршрутите и почти никога не се връщам от там, откъдето съм пристигнала. На този принцип групата тръгна към близките природни забележителности, а аз - из селото, с фотоапарата. Професията ми е свързана с познаване на стиловете в архитектурата, с характеристиките на българската къща, така че типичната странджанска къща сама по себе си не е уникална и не може да ме изненада. Уникалното са обитателите на тази къща. Някой би казал, че тези хора просто умират от скука в този беден на събития край и всеки външен човек за тях е развлечение. А аз ги намирам за много мъдри, улегнали, ценящи мига, защото знаят, че вечността е неизвестност. Разговарях с тях за ежедневието им, гледах да избягвам темата "селски туризъм", не исках да ги приемам като част от туристическата атракция, исках да знам къде са децата им, питах ги дали са напускали планината и също къде биха искали да отидат, набожни ли са, след като наоколо има толкова религиозни обекти. Получих отговорите. Изненадаха ме. Бяха искрени. Харесвам тези хора. Вечерта изгря луна, голяма и оранжева. Красиво е, въздухът е влажен и с мирис на здравец, защото го има във всяка градинка. Не видях зелениката.
Сега да се върнем в градския си модел. Само един човек от групата искам да "излъча" - техническият сътрудник на проекта. Не му запомних името. Постоянно правеше точно това, което трябва. Подаде ми вода, точно когато ми се пие, появи се в коридора, точно когато не можех да си отключа стаята, усили леко музиката точно на любимата ми песен и когато на раздяла му казах, че е мечтата на всеки работодател и че човекът, с когото живее или ще живее е за завиждане, реагира не точно както очаквах - каза "знам". Беше гей. И какво от това?! Какво като другите бяха хетеро, пък изкараха три дни с една и съща тениска? Надявам се някога пак да го срещна. Вече ще го попитам и как се казва.
Базата, в която бяхме настанени по моята категоризация е 4 звезди, струва си човек да бъде там. Имат и оригинално Кампари и чудесна готвачка. И джакузи. Дано обаче не построят много такива, че ще развалят хубавата работа. Искам пак да отида. През зимата.

Засрамено...

Наистина трябва да се засрамя. Почти половин година не съм писала тук. Междувременно направих един блог "служебен":) - и май му отделям повече време. Пък що четене и писане из чуждите блогове пада... Не искам да е така, обаче, като има интересни хора, какво да направя?... През това време установих, че все повече се отчуждавам от ежедневните си физически контакти с колегите, с приятелите и все повече хора познавам в мрежата. Май нещата отиват към пристрастяване, че да видим до къде ще я докарам. Добре, че у дома няма Нет и че имам сериозна работа в службата. От друга страна пък по никакъв друг начин не бих могла да се запозная с Виктор и благодарение на това да си напиша половината дипломна, или с Валери, за да има организацията ми хубав блог, или с Апостол, за да видя едно от най-хубавите кътчета на Странджа. Дано модераторите не ми изтрият блога някой път, като "сметка без движение".

Мисля, че трябва да си преименувам блог-а, защото...

1. По малкото ми публикации през 2006 -та се разбра, че не обичам да мисля /или да пиша, ама то е все едно за мен/.
2. В повечето случаи започвах да правя различни неща, не защото мислех, че така трябва, а най-вече защото така исках.
3. В края на краищата "искането" е по-важно от "моженето".
4. "Мисля че", е по-тежко като фраза, но само толкова.
5. Никоя "дева" не мисли толкова, колкото афишира.
6. Да си дойдем на думата - аз съм егоцентричен човек и в повечето случаи не казвам на околните всичко, което мисля.
7. Думата "искам" по-ми приляга.

Да пробваме с "Искам:"

Мисля, че добре съм се справила

Малкият ми син стана на 20 години.

Сигурно не са минавали бързо тези години, но като че ли вчера мрънкаше около мене в потвърждение на зодията си - "искам", "мое си е", "не ми го пипай", "и аз съм човек" и все от тоя род.

Като го гледам как става човек далече от нас - от мен и от баща си, ми става малко чоглаво, но пък се сещам, че и нашите родители не се ползваха с голямото ни внимание. Сигурно си е в реда на нещата...

Не мога да не съм малко горда с него. Малко, защото тепърва ще се развива, ама пък го прави с хъс. Голямо самочувствие, голямо нещо... Обаче и голяма самостоятелност, целенасоченост, визия за бъдещето и ... повече от нужното егоцентризъм /искам да съм все № 1/. Вижте това - http://alexanderkrastev.blogspot.com/

Беше в първи клас, когато започна да говори за журналистика. И до ден днешен. Сигурно ще стане.

Не, май първо беше написал, че иска да стане кинозвезда, но беше за кратко.

Здравей, Александре!

Powered by Qumana

Не искам да мисля, че

Не искам да мисля, че народът ни е толкова задръстен и сляп, колкото го изкарват разните му там актуални персонажи - дошлите да забогатеят от "бащинията" си, уж недоносничилите доносници, "милеещите за ромите" ромски богаташи - сводници, съветниците на Президента, живеещи зад океана, а преди това возили се в служебните "Волги" на бащите си...

В този ред мога да изброявам до утре, но повод да го напиша беше новото за мен, което научих от един блог - че по време на избори се четат повече блоговете, отколкото официалните медии и това ме зарадва много.

Ха, дано! Защото в блогпространството са хората с неподправената информация и то в огромно количество. Пък "каквото сабя покаже".

Powered by Qumana

Не мисля, че

Не ми е лесно да го изрека, обаче не мисля, че имаме 100 велики българи и българки.
Като гледам как социолозите се лутат в стремежите си да ги направят толкова, че и повече, ми става тъжно.
Нямам нищо против да си подхранваме националното самочувствие с различни инициативи от този род, но защо 100?
Гледам списъка и колкото и оптимистично да съм настроена, не мога да сложа прилагателното /граничещо с титла/ ВЕЛИК пред всичките имена там.
От него могат да се селектират 25 - 30 наистина велики личности. Разбира се не искам да отричам приноса за припознаването ни от света на никой от предложените, но цялото ми същество се противи на възвеличаването на много от тях.
Какво толкова е направил например Ути, та да е чак ВЕЛИК? Може да е много известен, но пък велик, е, не е.
Мисля, че трябва да приемем факта, че сме малка, обременена със седемвековно робство държава и че за нашите велики личности тепърва ще става въпрос в световен план.
Но няма да го постигнем с номинациите на неВЕЛИКИ хора, а с много труд.

Мисля, че съм спокойна, синко

За един късен следобед ми се случиха наведнъж няколко уникални преживявания.
Първо - ходих на едно събитие в СУ, част от Дните на свободното слово и много сензитивно филмът на Пламен Петков/bTV/ "Подмяната 10-ти" ме върна назад във времето на активна промяна и изпитах противоречиви чувства. Честно казано, дори плаках, което означава, че е имало и известна доза драматизъм... А това, че се казва "Подмяната..." дали само аз го забелязах, защото от самото начало търсех някаква двусмислица и май я долових/усетих. Но не беше коментирано по време на дискусията, а аз не исках да се натрапвам /бях си поставила за цел само да наблюдавам/. Няма да говоря за посещаемостта и активността - всичко си беше на мястото.
Второ - запознах се отблизо /защото задочно ги познавам/ с някои от приятелите на Александър. Страхотни са. Радвам им се.
И в Студентски град ми хареса, и 280-тицата не беше много пълна, и хлебарки не видях,и осветена София също много ме кефи/респ. Бат`Бойко, хи-хи-хи.../.
Абе, то това нещо, метрото, било голяма работа. Понякога дори аз искрено съжалявам, че сме толкова изостанали /защото обикновено не мисля, че сме много изостанали- оптимист човек, какво да го правиш/.
За сега - толкова.

Мисля, че свободата на словото също започва да ни тежи

Интересен народ е тоя, българския.
Много обича да приказва.
Аз лично правя голяма разлика между приказване и говорене.
Приказването отъждествявам с приказката - с нейната мистичност, с отдалечеността от реалностите и с много личния избор на индивида как ще интерпретира чутото или прочетеното.
Докато говоренето, въпреки че нарицателното "говорилня" е станало много използваемо, предполага и обратната връзка. Тоест чуваемостта също е част от процеса на говоренето. Така мисля...
Та думата ми беше за приказването.
Гледам или слушам някои от ток-шоу предаванията на електронните медии, чета по малко он-лайн и все повече се убеждавам, че не знаем какво да правим с придобитата свобода на словото. Толкова бързо й свикнахме, че чак се зачудихме какво да правим с нея.
И се започнаха едни приказки - всеки срещу всички. С целия спектър на литературния и жаргонния български език, та дори и диалектите му. И то с доста висок тон. А аз лично съм твърдо убедена, че като викаш, отсрещния следи само интонацията, но не схваща смисъла. Адски ме дразни национално-представителното ниво на празните приказки. Всеки може да се обади някъде и без всякаква връзка с, да речем, предварително обявената тема да каже нецензури думи, да вземе да напада някои от водещите, или политиците, или журналистите, или съседите, или учителите на детето си , или... и т. н. Това за форумите пък като че ли се явява задължително.
Много приказки се натвориха с помощта на свободното слово - за национал-популизма, за харизматичните личности, за взаимозависимостта "власт-корупция".
Обаче предпочитам да си поговорим за говоренето. Споделям идеята, че когато нещо се изговори както трябва, то стига когато, където и до когото трябва. Това важи и за писмената форма на говоренето, разбира се. Говоренето за мен е целеви процес, с него човек или обществото трябва да поддържа постоянната си потребност от развитие. Затова аз мисля, че е задължителна и обратната връзка. Обаче пък тя в много случаи се проявява като обратна реакция и следват киселините в лицето, бомбите в апартаментите...
До тук май го оцветих много тъмно.
Оставям някой да ме убеди, че нещата не са само в тази гама.

Мисля, че това по-долу е много хубаво

Вижте какво намерих.
Почувствах се почти помилвана, въпреки, че четейки го, човек може да си помисли "Този е тръгнал само с розовите очила".
За мен си направих много интересни изводи, например за отношението на чужденците към пеещите цигани по нашите влакове. Толкова ли са напредничави тези общества, че приемат за артистична проява нещо, което за мен /и не само за мен/ си е чиста проба досада и простотия?
До сега не бях се замисляла и над такива дребни неща като негласната търпимост към "побелилите" всяка свободна стена некролози...
Мисля, че понякога отстрани се вижда по-добре /доброто/.

Mисля, че пролетта е ...

Мисля, че пролетта е нещо, което
кара хората да се усмихват,
носи нови ухания и цветове,
припомня ни за някои забравени миналата година идеи,
намеква, че идва лятото и
не знам защо, но не ми навява никакви мисли за "селскостопански занимания".
Честита пролет!